Танго

Уолър Робърт

Карлайл ясно си спомняше думите на Бъди и знаеше, че партньорът му е прав, макар една част от него да се опитваше да го отрече. Подобно на всички останали строители, и той се възползваше от онова, което официалните власти наричаха "благоустрояване".

Забележката на Бъди бе изречена, докато двамата седяха на покрива на една къща, която сглобяваха в Оукланд. Тъкмо бяха приключили със заковаването на обшивката към мертеците и си почиваха, преди да изтеглят горе керемидите и да ги наредят. Навсякъде около Карлайл и Бъди се виждаха нови къщи във фаза на строеж. От покрива можеха да зърнат центъра на Сан Франциско, от другата страна на залива, където кранове с височина на трийсет етажни сгради работеха без спиране – огромни въдици, метнати сред горещите летни вълни, които изтегляха

цимент и метал към мъжете, балансиращи върху високите стоманени конструкции. Навсякъде нивелираха, изливаха бетон, размахваха чукове.

Той и Бъди се бяха качили на влак-беглец, движещ се прекалено бързо, за да скочат от него. Как би могъл човек да слезе, без да залитне? Трябваше да се плаща за камионите и инструментите. Пари на предприемачите. Наеми. Няколко кинта за сериозно съботно напиване. Вървяха по покрива на влака като по въже, без да могат да разчитат на предпазна мрежа: знаеха, че ако клиентът сгафеше с вноските по сметката, това можеше да ги запокити стремглаво надолу.

В крайна сметка Бъди се бе откачил от влака и се беше присъединил към някаква комуна в Ню Мексико. Хванал се бе с едно момиче от Таос, за което казваше, че имало крака, по-дълги от изминалата седмица. Също така беше добавил, че би я поделил с Карлайл, както повеляваше истинският комунарски дух, стига Карлайл да отидеше с него.

Известно време поддържаха връзка помежду си, но по едно време комуната се разпадна и Карлайл загуби следите на стария си колега и приятел. Карлайл продължи да строи къщи, които не харесваше, за хора, които харесваше още по-малко. Дните отлитаха, годините отлитаха, а той размахваше своя чук и броеше печалбите, търпейки заслепяващата го пот от монотонната работа. Правеше компромиси, за да се вмести в бюджета, влагаше повече усилия в козметичните работи за сметка на истинското качество, сетивата му се притъпяваха и той се превръщаше в друг човек. Опитваше се да забрави Коуди, но не успяваше.

Някакъв глас отнякъде му нашепваше: "Промени течението си като река."

Карлайл поначало си беше мълчалив, но по едно време стигна дотам, че едва продумваше. Разкъсваше го мъката заради онова, което той преценяваше като предателство както към Коуди Маркс, така и към самия себе си. Вечер седеше в своя малък апартамент под жълтеникавата светлина на лампата и разсъждаваше върху това. В апартамента под него една възрастна жена гледаше повторението на "Шоуто на Лорънс Уелк" и два сладникави рога, примесени със също толкова сладникави гласове, препращаха червени, червени червеношийки и по-слънчевите тротоари на щастливите улици нагоре, нагоре, направо през килима, докато двойката гейове отсреща не спираха да се карат.

Късно събота вечер му се налагаше да изтърпява приглушения шум от съвкуплението на търговеца на облигации, живеещ над него, с модна консултантка – лишеният от въображение ритъм на тяхното желание беше толкова премерен, че човек можеше да танцува на него. Жената върху кушетката обичаше да умолява за "Още!", докато любимите звуци, издавани от мъжа, бяха "Даааа! Оооо... Да!"

Сирени в далечината,  корабни сирени – откъм водата,  книга в скута,  чаша в ръката,  муха върху абажура,  сестрите Ленън във валс отдолу,  червени, червени червеношийки  и колебливият рефрен "Още-ОДа" над главата.

Карлайл Макмилън седеше и си припомняше какво му беше казал Коуди Маркс за толерантността към всичко наоколо, вцепенен от жестоката бурлеска, в която се бе превърнал животът му.

През една пролетна сутрин той за

пореден път си мислеше за това колко се е отдалечил от там, откъдето беше тръгнал, от деня, когато за пръв път бе запасал стария кожен колан за инструменти, който и до ден днешен продължаваше да носи. Представяше си как Коуди би поклатил невярващо глава, ако видеше работата му, компромисите, капитулацията пред всичко, което старият майстор бе отричал. "Промени течението си като река..."

Карлайл лежеше върху онова, което един ден щеше да се превърне в хлътнал под на всекидневната на една къща. Огромна постройка на две нива, в която той се бе нагърбил да свърши дърводелската работа. Къщата се строеше за един изпълнителен директор, който преценяваше какъв да бъде цветът на надписите върху пакетите на една марка паста за зъби и получаваше триста и трийсет хиляди годишно за този свой труд. Откъм празния съседен парцел се разнесоха гласове. Карлайл приседна и погледна през отворения зад гърба му прозорец, отпуснал дясната си ръка с чука върху бедрото си. Двама мъже и една жена. Говореше единият от мъжете, изпотен и тромав. Беше или агент по продажби на недвижими имоти, или предприемач, или мениджър на голяма строителна фирма; всичките тези функции и без това се преливаха една в друга. Вторият мъж бе започнал да се закръгля около талията, а раменете му бяха приведени от дългогодишна работа на бюро, скъпи обеди за сметка на фирмата и липса на физическа активност. Жената бе олицетворение на калифорнийската мечта. На осмия ден, след като си починал от свършената през предишните седем дни работа, Господ беше построил таен завод някъде на брега на тази западна земя с единствената цел да произвежда жени като тази. Около трийсет и пет годишна, с прекрасно стегнато тяло, облечено в дизайнерски джинси, затъкнати във високи до коленете кожени ботуши и светлорозов пуловер, подчертаващ прелестните гърди, подскачащи под него. Руса коса до средата на гърба, прихваната със златна шнола.

Карлайл я огледа, после прехвърли поглед върху отчайващия мъж в костюм, стоящ до нея, и стигна до заключението, че тя най-вероятно се чифтосва с някой жребец от местния фитнес клуб рано следобед в някой скъп мотел. Спомни си, че веднъж бе срещнал един мъж от Ипинойс, който се кълнеше, че е тръгнал на запад, за да се върне с една от онези калифорнийски красавици, вързана като ловджийски трофей за бронята на колата му. Карлайл чуваше как тримата си говореха и как предприемачът агент описваше как ще се развият нещата:

– Ей там ще са игрището за голф и клубът. Домът ви ще е на края на четиринайсетата дупка. Алисън, разбирам, че обичаш да играеш тенис. Около клуба ще има шест корта, ще са на съвсем близко разстояние от басейна с олимпийски размери. Разбира се, достъпът до обекта ще бъде контролиран от пазачи на входа. Ще докараме и майстор готвач от Лондон, който ще се погрижи в клуба да се сервира само най-добрата континентална храна.

– Хей, Карлайл, как върви? – Беше неговият предприемач, поел на дежурната си обиколка. – Обещах на Мюлерови, че ще приключиш с това до първи юли. Надявам се, че ще успееш. Може да се наложи да прекъснеш работа за няколко дни, защото онези тъпанари, дето работят на юг оттук, не могат да се справят сами. Нямат представа как се строят къщи. Можеш ли да си представиш, Карлайл, на два от обектите сложиха капандурите на погрешни места! А имаме още шестнайсет къщи в Конкорд, които са в начален стадий. Искам да направиш рамките там. Просто гледай да свършиш с този под възможно най-бързо. И без това ще постелим мокет отгоре и никой няма да забележи дали дюшемето е добре поставено, или не. И защо, по дяволите, не използваш пистолет за пироните като всички останали? 

 Карлайл, все още на колене, с увиснала над яката коса и с капчици пот, стичащи се от върха на носа му и избиващи през избелялата му работна риза, стисна чука в ръка и вдигна тъмните си очи към предприемача. В помещението влетя лястовичка и кацна върху една дъска, лежаща на метър от него, трепна с опашка и се изцвъка отгоре . Малък бакшиш.

Агентът по продажбите от съседния парцел продължаваше да плещи.

Както и предприемачът. 

 И Алисън Еди-коя си.

И Пълната скръб.