Танго
Шрифт:
Купи марки, пусна писмото до майка си и посегна да отвори вратата. Лицето, изпречило се пред погледа му, беше същото, което бе видял предната вечер на светлината на фаровете си. Червеникавокестенявата коса, сплетена в дълга лъскава плитка, се спускаше през рамото и почиваше върху дясната гръд. Зелени очи, вперени в него, прям и спокоен поглед.
– Извинете – каза тя, усмихна се любезно и го подмина.
Карлайл седна в пикапа и зачака жената да излезе. Искаше да я види отново, да я огледа така, както някои се връщаха да погледнат за стотен път картина на Матис или пък пак превъртаха Бранденбургската симфония, въпреки че я бяха слушали хиляди пъти.
Седеше там, подобно на камък. Прекалено явно и все пак – не достатъчно дръзко. "Представи
Карлайл прекоси Саламандър, пътува десет километра на запад, после зави на север по едно второкласно шосе, а оттам се озова върху прашен коларски път с червеникавия цвят на железен окис. Същият път, по който беше минал предишния ден. На четири километра от мястото, на което се намираше, имаше разклон. Той отново погледна картата: "завой надясно след около четири километра; горичка вляво; стара барака, разположена на петнайсетина метра вдясно". Откри я.
Личеше, че земята бе изоставена. Навсякъде се виждаха избуяли плевели, примесени със слънчогледи, папурите се люлееха в канавките – дълги, жълти и кафяви. В тревата се гонеха славеи, а един червенокрил кос, кацнал на телената ограда, го гледаше любопитно. Някаква катерица подскокна да се скрие в мига, в който Карлайл излезе от пикапа си. Той внимателно притвори вратата.
Една изровена пътека водеше към къщата, но той предпочете да паркира пред нея и да я извърви пеша.
Чувстваше се като натрапник. Харесваше мекотата на пръстта под краката си, топлината на августовското слънце върху лицето си, аромата на дивата природа, галещ ноздрите му – плътен мирис на роса, слънце, зеленина и лек бриз, идващ откъм планините на запад. От време на време облаците хвърляха сянка върху земята, докато бързаха пред слънцето.
Както му беше казала жената от кафенето на Дани, къщата беше в окаяно състояние. Но Карлайл притежаваше таланта да вижда онова, което би могло да бъде. Забиваш достатъчно гвоздеи, нарязваш нужното количество дъски, обмисляш възможностите и се оказваш в позиция, от която вече можеш да виждаш. Обиколи постройката, надзърна през изпочупените стъкла на прозорците, почука с юмрук по рамките, после отстъпи на метър-два назад и направи втора обиколка. За разлика от триетажните фермерски къщи, подслоняващи големи семейства, тази тук беше съвсем мъничка. Първият и единствен етаж бе около трийсетина квадрата, покривът наклонен на четирийсет и пет градуса.
Мивка с кранчета, което означаваше наличието на кладенец. Липсваше тоалетна, но това ни най-малко не го изненада, тъй като още докато пресичаше поляната, бе забелязал нужника, разположен на известно разстояние зад една от стените на къщата. Този проблем би могъл лесно да се разреши. Подът на верандата бе изгнил, а покривът над нея бе провиснал на местата, където подпорите бяха паднали. Внимателно пристъпи вътре, оглеждайки се в полумрака за дупки и за змии, които имаха навика да се навъртат из изоставени места като това. Дупки имаше, змии – не. Липсваше мазе, нещо нетипично за тази част на страната. Тъй като основите трябваше да бъдат поне на метър дълбочина, под линията на замръзване, общоприетата стратегия бе да се подълбае още малко и да
Замисли се дали случайно не я бяха построили като дървена хижа. Откърти парче от една плесенясала дъска от облицовката на стената, за да види дали отдолу няма да открие дебели дървени трупи. Не. Само обичайните греди, но без изолация помежду им. През зимата вътре сигурно беше студено, а лятно време – горещо. Онзи, който бе построил бараката, или беше бързал, или му бяха липсвали елементарни умения. И все пак като цяло конструкцията изглеждаше добре, не личеше да е наклонена, когато човек я погледнеше отдалеч. Вътре имаше огромна каменна камина, красива и наслоена със сажди отвътре.
После Карлайл огледа двата огромни дъба в двора, единият в южната част, другият – в западната, в близост до лицевата стена на къщата. Едновременно с естетическата си стойност, те осигуряваха хладина през лятото. И двете дървета изглеждаха здрави и короните им бяха населени с катерици, които, щом го видяха, запискаха, за да изразят недоволството си от намесата му в личното им пространство.
Докато обикаляше из двора, Карлайл откри малко изворче, скрито сред избуялите плевели на север от къщата. Дребни рибки проблясваха в дълбочината, една малка костенурка се свлече от някакъв пън и цопна във водата. Над главата му, понесен от топлия вятър, кръжеше ястреб – малък ястреб от непознат за него вид. Карлайл винаги бе проявявал интерес към грабливите птици, макар да не знаеше особено много за тях. Просто обичаше да ги наблюдава как летят сред местещите се въздушни пластове. Във високопланински плата ястребите бяха на второ място в своята хранителна верига. Единствените видове, които можеха да ги притеснят, бяха огромните бухали и идиотите с ловджийски пушки. Или така поне наивно си мислеше той.
Пътеката, водеща от шосето към къщата, беше под достатъчно добър наклон, за да осигури на целия терен добър дренаж. На югозапад се виждаха проблясващите води на река Саламандър. Хълмът на вълка беше на около пет километра на северозапад и изглеждаше плосък и бял на утринното слънце. Горичката от другата страна на шосето беше прелестна, простираше се на двайсетина акра и се състоеше предимно от канадски тополи в по-ниските части и дъбове и малки дръвчета от всякакъв вид по по-високите места.
Обратно в града, в "Дани". Отново гладен. Десетина коли по Главната улица. Саламандър се опитваше да прави бизнес, да се държи здраво, пуснал корени в сянката на нежеланите промени.
Гели Девъроу прибираше мръсните чинии от тезгяха, а една възрастна жена обслужваше сепаретата и масите. Карлайл се появи в интервала между сутрешното кафе и обяда, затова завари заведението празно. С изключение на четиримата старци, насядали около масата в дъното, увлечени в игра на карти, и още един възрастен мъж на три табуретки от него. Забеляза, че Гели бе в нови джинси и изгладена риза. Тази сутрин косата беше пусната свободно, разделена на път по средата. Така изглеждаше по-добре. Очите също изглеждаха по-хубави, някак блестящи.
– Обратно за още наказание.
– Да. Ходих до мястото на Уилистън, поогледах го.
– Нещо интересно?
– Може би. Случайно да си открила адвоката, който се занимава с имота?
– Не, но мога да го направя за по-малко от двайсет секунди, още сега.
Тя отиде до другия край на тезгяха, където седеше старецът със своята сива работна блуза и тиранти и четеше местния вестник, който пристигаше всяка сутрин от столицата на щата. На крака му бе опрян дървен бастун. Карлайл го беше забелязал и предната вечер, на излизане от "Лерой". Стоеше зад един прозорец над бившия телевизионен сервиз на Лестър. Гели се приведе напред и тихо заговори, за което Карлайл беше благодарен. Старецът го погледна през очилата с телени рамки, обърна се към жената и каза нещо.