Танго
Шрифт:
И целият свят, както се струваше на Карлайл. Доколкото можеше да каже, те всички говореха за едно и също нещо: празни приказки. Глупости, боклук, лястовичи лайна.
– През съботните вечери ще танцуваме в клуба, Алисън...
– Карлайл, къщите в Конкорд са от евтините, така че не се притеснявай за...
– Бил, макар че не можем да го кажем открито, малцинствата няма да са проблем...
– Алисън, страхотно ще ти хареса...
– Карлайл, искам...
– Ще ни трябва място за три коли...
– Айде, свършвай с това място, Карлайл. Имаме нужда от теб в Конкорд.
Карлайл извърна глава и заби поглед в пода. "Промени
Той бавно се изправи, разкопча колана с инструментите и пъхна чука в едно от отделенията му, докато се отдалечаваше по посока на пикапа си. Младежът, когото предприемачът беше наел за помощник на Карлайл, мъкнеше един опакован витраж от онези за масова употреба. Карлайл вече бе монтирал два такива тази година.
Докато вървеше, говореше – бавно и спокойно. Изгледа предприемача и кимна по посока на младежа.
– Нека той да довърши. А след това може да сложи дограмата в Конкорд и заедно с пистолета си за забиване на пирони да обиколи всички обекти по крайбрежната ивица до Тихуана, да направи един голям кръг и да оправи Бейкърсфийлд по обратния път към Ванкувър.
Младежът, който носеше витража, погледна към Карлайл, после към предприемача. По лицето му бе изписана смесица от страх и объркване. Очакваше указания. Той беше от онези младоци, които, щом чуеха термина за сглобяване без винтове, част от който беше и думата джойнт, смятаха, че става дума за вид дрога. В три от шестте работни дни на седмицата се налагаше Карлайл да го измъква от леглото, за да се появи на обекта. Предприемачът ругаеше и крещеше на Карлайл да се върне веднага на работа, младежът продължаваше да държи витража, застинал на мястото си, хората от съседния парцел наблюдаваха с нескрито любопитство. Карлайл Макмилън се качи в пикапа си и запали двигателя.
Върна се в апартамента, който държеше под наем, напъха дрехите и радиото си в две брезентови торби и се оправи с наемодателя си. Успя да пристигне в банката непосредствено преди края на работния ден и изтегли всичките си спестявания: единайсет хиляди двеста и дванайсет долара и четирийсет и седем цента. Хиляда в брой, три хиляди – в пътни чекове, две хиляди – в чек, който щеше да изпрати на майка си, за да помогне на първо време, останалото – в банков ордер.
По-малките му инструменти отидоха в металната кутия, завинтена към багажника на шестгодишния пикап шевролет. Книгите, дърводелският тезгях и другите неща, които заемаха повече място, засега щяха да останат в един нает от него контейнер, докато се установеше някъде. Потегли в късния следобед, без да има представа накъде ще поеме.
Започна с Оукланд Бей Бридж, зави на север към Сакраменто и по едно време избра малък двупосочен път, пресичащ Сиера Невада и водещ към Айдахо. Природата наоколо му харесваше, но беше прекалено близо до Калифорния, прекалено близо до тътена на едно бъдеще, което той нямаше желание да види.
Изглежда, когато се озовеше на кръстопът, пикапът си имаше собствено мнение, затова Карлайл го остави да продължи на изток и да измине целия път до брега на Северна Каролина. При Седър Айлънд взе ферибота за остров Окракок и нае стая, за да наблюдава траулерите и да хване вятъра. Но присъствието на предприемачите се усещаше и там – не на самия остров, малко на юг и на север, но настъпваше бавно към него. Можеше да ги подуши, да ги почувства. Прецакваха Нагс Хед със своите нови къщи и тематични ресторанти, строяха на земя, към която морето винаги щеше да има претенции,
Надолу беше още по-зле. На островите близо до Чарлстън белите момчета, облечени в бежови летни костюми, почти не се потяха – оставяха други да вършат това вместо тях и тези други бяха предимно потомците на бившите роби, които някога бяха притежавали островите. Карлайл поседя на един кей и си поговори с един тъмнокож старец по този въпрос.
Старецът му каза, че навремето островитяните се отдавали предимно на семействата си, на поезията, музиката и християнския мистицизъм. До известна степен това продължавало и днес. Светът, който били изградили на това знойно място, бил светът на героите от афро-американския приказен фолклор и на финия памук. А белите момчета били на съвсем друга вълна. Дебелоглави, ето какви били.
– Разкарват се наоколо в малките си колички за голф и нищо не правят, само глупости измислят. През цялото време.
Старецът беше с кафяв панталон на райета, който може и да е бил нов трийсет години по-рано, но сега беше излъскан от носене, бяла риза на сини ленти с разръфана яка и сива мека шапка. Докато говореше, гледаше към островите, а гласът му звучеше някак отдалеч – по-далеч, отколкото островите пред тях. Карлайл слушаше, от време на време поглеждаше надолу към фигурите, които и двамата чертаеха по пясъка с върховете на обувките си, понякога проследяваше погледа на стареца, отправен към хоризонта.
Онова, което белите бяха направили, беше страхотно, Карлайл го признаваше. Безскрупулно, но страхотно. Според стареца нещата вървяха по следния начин: предложи много пари, събуди алчността и промий мозъците на няколко бедняци и издигни скъп хотел на мястото. Това качва данъците на имотите и ги прави непосилни за останалите собственици. За да си платят данъците, те започват да продават земята, подарена им от генерал Уипям Текумсе Шърман след Гражданската война. Предприемачите купуват земята и построяват още хотели, къщи и клубове. Данъците на недвижимите имоти се покачат още повече и се получава омагьосан кръг.
Евентуално островът ще достигне до положение, което белите бързаци наричат "пренасищане" – означава, че няма да има повече място за строежи. И кое е най-привлекателното от всичко? Правнукът на бившите роби, онзи, който е притежавал малко парче земя на някой от островите, започва да чисти басейна на "Хилтън". Чисти с прахосмукачка дъното на хлорните езера, докато майка му гледа през желязната решетка на оградата към гробовете на предците си. Брилянтно, елегантно, всъщност поне това трябва да им се позволи.
Сбогува се със стареца и подкара в посока, която се надяваше да го отведе до тих и спокоен плаж. Щастието не му се усмихна. Ордите на колежаните бяха излезли в пролетна ваканция, макар повечето от тях – и това беше лично мнение на Карлайл – да не бяха учили достатъчно упорито, за да заслужат каквато и да било ваканция, а онези, които бяха работили упорито, и сега се намираха в библиотеката на колежа. Беше изкарал четири години в Станфорд и знаеше, че истинските учени не са по пейките, въпреки че именно те се нуждаеха от почивка наред със строителните работници, машинистите и индианците от племето мохаук, закаляващи стомана. В трудовия договор на никого от тях не бе записана клаузата "Пролетна ваканция".