Танго
Шрифт:
Той обясни.
– Мога да си те представя. Планината е зад гърба ти. И реката. Задръж слушалката, за да мога да чуя как водата се плъзга по камъните.
Той се подчини, поглеждайки към тъмното небе.
– Ела в Ню Йорк, Карлайл. Ще се радвам да те видя отново.
Той призна, че е стигнал дотам, че го побиват тръпки от места, където се срещат повече от хиляда души и където в пиковите часове се носят съобщения по радиото във връзка със задръстванията по улиците. Тя отвърна, че го разбира. Поговориха още малко, после топло се сбогуваха.
Впоследствие съжали, че се беше обадил. Върна се в стаята си, почете известно време, после заспа. На зазоряване си свари термос кафе и потегли на път – отново на запад, изпаднал
Прекоси Ашвил и зави на запад. Дни, прекарани по пътищата – всеки следващ еднакъв с предходния. Въртене на колела, прескачащи се мисли, а сред тях – мисълта за Коуди Маркс.
Излезе от южната част на района, заизкачва се на север към царството на соята, шопарите и царевичните поля, простиращо се отвъд залеза. До един мост в Охайо забеляза момче на около осем години – стоеше и наблюдаваше трафика. На двеста метра зад гърба му се виждаха стопански постройки; вероятно детето бе дошло оттам. Преди шейсет години синът на някой фермер сигурно бе наблюдавал влаковете и се беше чудил накъде водят релсите. Сега едно момче, облечено в стари джинси и с бейзболна шапка на главата, наблюдаваше камионите и колите, проследяваше лентата на асфалта с поглед, обхващаше всички посоки наведнъж и в главата му почваха да се оформят мечти; плановете щяха да дойдат по-късно.
Продължи още на запад. През повечето дни беше горещо. Безжалостно бяло августовско слънце, тежко слънце, светлини от прожектори, меко фокусирани върху смесица от прах и вечерна мъгла, светкавица в далечината. Понякога – дъжд, скърцане на чистачки по прозореца на колата, свистене на гуми върху мокрия асфалт на провинциални шосета, тичащи като воденични улеи през късните летни царевичаци. Табелки с имената на села, заявяващи минала слава, малки победи, отдавнашни, но не и забравени, представени на света така, сякаш точно тази част от историята щеше да има особено голямо значение за бъдещето: "Щатски шампиони по бягане за 1972 година". Очукана, едва четяща се табела.
И миризмите, наситени и летни: свински котлети на грип, прясно окосена трева в малките градчета, метална смазка в старите промишлени градове, изгорели бензинови пари от тракторите, на страничните врати на един от които се четеше надписът "РАЗМЕНЯМ ЗА ИСУС".
И звуците. В Бетендорф, Айова, знамената пищяха "Да живее Бикс!", а старовремски джаз се разливаше над кафявите води на Мисисипи, над барджите и влекачите: "Тътря се, тътря се, тътря се едва към земята на мечтите от сънищата където тя не спира да стене цяла нощ и ме води след себе си като куче на каишка, когато започнат да затварят Сторивил." През една събота в Сиукс Сити, по залез слънце, докато Карлайл натискаше педала на газта, дочу звъна на камбаната на католическата катедрала.
Във всеки окръг се натъкваше или на музикален фестивал, или на подготовката за такъв. Джим и Джес, заедно с поддържащия ги състав, обещаваха неделен концерт някъде в затънтената провинция.
Джес бе с прилизана назад коса, мандолината му се опитваше да застигне китарата на Джим, а зад тях се носеше звукът на гъдулка, примесен с този на петструнно банджо. Карлайл стоеше далеч от сцената сред дърветата край опънатите лавки, пиеше лимонада и слушаше.
Един дебел мъж, понесъл калъф за цигулка, го попита:
– Да не си колекционер, момче?
Карлайл поклати отрицателно глава и мъжът отмина, оглеждайки се за колекционери.
Някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини изникваше малко градче, едно от онези места с прах между зъбите и сухо хъркане в гърлото: Саламандър.
ПЕТА ГЛАВА
Жената, която мина пред фаровете на пикапа на Карлайл Макмилън по време на първото му посещение в Саламандър, се казваше Сузана Бентийн. Както се беше случвало с мнозина други мъже, които бяха
Подобна оценка би била погрешна. Майката на Сузана, унгарка по националност, бе починала, когато момичето бе едва на четири. Преди смъртта си майка я беше поверила на грижите на баща , учен, чиято работа се заключаваше в прилагането на символизма на Юнг към загадките на древните култури и го отвеждаше там, където човешките същества копаеха в търсенето на нещо, което да им покаже какво са били, преди да се превърнат в хора. Сузана бе пътувала с него – момиче в сандали, тениска и шорти с ластик в кръста. Тя сменяше училищата в Кайро, в Хартум, играеше с децата на местните покрай прашните разкопки край втория катаракт на Нил или големите разкопки в Олдувай. В жегата на аборигенските села тя сядаше до баща си, когато той пускаше касетофона си, и двамата слушаха приказки за едно далечно и невероятно минало, а вихърът от алегории и образи изпълваше слуха . Накратко, Сузана Бентийн беше дете на пустинните нощи и дивашките барабани.
Когато баща защити професура в Йейл, тя поддържаше къщата и приготвяше вечерята му – в известна степен вече остаряла, превърнала се във ветеран от живота по пътищата. Една сутрин телефонът в кухнята в Ню Хевън иззвъня. Чу равния глас на някакъв археолог с изкаляни ботуши и мръсни работни дрехи, долитащ по линията от Мадър Бел, Йеркс Каунти, Южна Дакота:
– Падна от една скала преди около три часа. Никой от нас не видя как се случи. Какво мога да кажа... Наистина съжалявам. Беше добър човек. Ще се погрижим за подробностите тук вместо вас.
След като с мъка изкара една скучна и непоследователна година в университета "Брин Моур", тя заряза следването, за да се опита да открие какво е възможно и какво – не. Комуни и принуждения, стари градове и автобуси от Третия свят, сама и в непрестанно движение. В непрестанно движение.
Известно време живя на Испанското крайбрежие, в Сан Себастиян. Къщата принадлежеше на мъж на име Андрю Танър. Тя беше на двайсет и три и в непрекъснато дирене, Танър – на петдесет и шест, журналист и авторитет, озоваващ се на места, където хората се биеха един срещу друг по не особено ясни причини. Където избухнеше конфликт, там се озоваваше и Андрю Танър, сам, въоръжен със своите бележници.
Сузана остана в Сан Себастиян. Все го чакаше да се върне от Ентебе, Бейрут или Виентян. Понякога телеграфираше и тя хващаше влака за Париж, за да прекара един-два дни с него, докато той си отдъхваше, изчаквайки да му се изперат дрехите. Остана при Танър близо три години. През цялото време не я свърташе на едно място. Вече се замисляше да го напусне, когато пристигна телеграма от Бейрут: минохвъргачка бе уцелила пикапа на Танър и той бе загинал. Изглежда, всички бащи умираха.
Танър. Спомняше си продължителните разговори с него на чаша вино в Париж, на кафе и коняк на верандата на къщата му в Сан Себастиян. Беше обрулен от вятъра и слънцето, мълчалив по свой собствен начин, сякаш живееше втори живот в някое друго време. Съвременните войни, обичаше да казва той, бяха прекалено бързи, прекалено зависими от машини, липсваше им онова, което наричаше "величественост на конфликта". Копнееше за виковете на центурионите, за кавалерията на Наполеон, проправяща си път през прясно навалелия по равнините на Европа сняг, за ездачите в черни роби, разбунващи пясъците на Арабия.