Танго
Шрифт:
Баща и колегите му се бяха заели да направят подробна карта на района като етап от подготовката за мащабни разкопки, разработиха изследователски проект и разпратиха молби за финансиране до различни федерални агенции. В една секваща дъха статия, публикувана във видно списание по естествена история, се казваше: "Разкопките при Саламандърския кръстопът обещават да хвърлят нова ярка светлина върху културата на индианците от палеолита и може основателно да оспорят широко разпространените теории относно миграцията на племената от Азия към Северна Америка през съществуващия преди двайсет и три хиляди години шести континент, наречен Берингия."
Бащата
Наемите в Саламандър бяха ниски, градчето бе тихо, огромните равнинни пространства допадаха. Когато малкото разследване не доведе до нищо ново, тя остана там и се концентрира върху собственото си съществуване, казвайки си, че смъртта на баща е мистерия, която предстои да бъде разгадана. По-голямата част от скромното обезщетение, което бяха прехвърлили от университета след гибелта му, се беше стопила по пътищата. Но тя шиеше сама дрехите си, ядеше проста храна и започна малък бизнес за продажба на билки и уникални бижута, които изработваше от всякакви боклуци, раковини от брега на реката, камъчета покрай шосетата.
В резултат на това се сдоби с доход, достатъчен за съществуването , че и малко отгоре. Местните жители, разбира се, бяха притеснени от начина на живот и от писмата, които от време на време изпращаше до "Саламандър Сентинел", настоявайки за по-добро отношение към всичко, в това число хората, животните и земята. Подобни неща не се приемаха добре на място, където мъжете говореха главно за цените на добитъка, където все още вярваха, че земята е тяхна собственост и следователно могат да я използват както намерят за добре. Всеки, който твърдеше противното, можеше да върви да се гръмне.
Произходът на Сузана Бентийн и начинът на изразяване създаваше особен ореол, който притесняваше някои, повечето. Тя излъчваше някаква невъзмутимост, някаква кротка самоувереност, която позволяваше да живее уравновесено и стабилно там, където си избереше. Богатият житейски опит, наситен с разнообразни преживявания и концентриран само в трийсет и няколкото години, я правеше да изглежда като човек, който знаеше всичко. Беше се научила да цени малките вселени – безграничната стойност на добре определените моменти, на малките задължения с безброй пътища за тяхното осъществяване и да ги цени повече от големите. Дори и само последните характеристики бяха достатъчни, за да я разграничат от хората, които с мъка си проправяха път през обикновения живот.
Така изглеждаха нещата отвън. Въпреки това, както веднъж беше казал Танър, "животът на някои хора, може би дори на повечето, е като грамофонна плоча. Никога не успяват, повтаряйки до втръсване първите ноти от някоя проста песничка. Ти, Сузана, си различна по начин, който не мога да обясня. Сякаш си пристигнала от някакъв друг свят, където си живяла дълго преди да се появиш тук и сега. Мисля, че доста ще се препъваш, но накрая ще се озовеш на специално място. Цената за това ще е самота, тъй като хората ще се страхуват не само от теб, но и от пътуването, което е необходимо, за да стане човек като теб"
И както бе предвидил Танър, тя наистина бе сама в това затънтено място,
Индианецът беше отделен случай. Нито мъж, нито момче, а нещо съвсем различно. Птица може би, най-вероятно ястреб, една мрачна фигура, с която би могла да се успокои временно и без задръжки да упражнява мистичните си наклонности. Както и другите мъже, към които бе изпитвала някакви истински чувства, той носеше непостоянството в себе си и вечно гледаше към място, различно от това, на което в момента се намираше.
Една августовска нощ Сузана вървеше по Главната улица на Саламандър и си мислеше за джаз музиканта от Сиатъл. Понечи да прекоси шосето, за да поеме на юг към дома си, но се спря и изчака някакъв пикап с калифорнийски номер да отмине – същият пикап, който бе паркиран пред кръчмата на Лерой и който я бе стреснал, когато водачът му бе запалил двигателя. Прозорецът от страната на шофьора бе спуснат. Мъжът я погледна, докато минаваше на сантиметри от нея. Част от лицето му бе в сянка, но въпреки това тя успя да зърне дългата коса, жълтата кърпа, овързана около главата. Музиката от пуснатото радио бавно избледня, докато пикапът се спускаше надолу по улицата.
ШЕСТА ГЛАВА
Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.
Три часа по-късно вече беше изкъпан и пиеше кафе, сварено с малкото бързоварче, с което никога не се разделяше. Седна зад бюрото с обгорели от цигарени фасове ръбове и написа писмо до майка си в Мендосино.
Скъпа Уин,
Продължавам да се движа безцелно из едно място, наречено Америка, и да се оглеждам наоколо. Можеш да ми пишеш до поискване – поне през следващите няколко седмици – в Саламандър, Южна Дакота. Едва снощи пристигнах тук, но мястото ми се вижда доста добро. Ако нещата потръгнат, може да се установя тук за известно време и да се спася от лудостта на крайбрежията.
С обич,
Карлайл дръпна завесите, за да види какво е времето. Първоначално светлината беше колеблива, падаше на червени и сини потоци. Но когато напускаше мотела, слънцето най-после си беше пробило път и небето бе ясно и чисто. Стиснал чашата с кафе между коленете си, с опъната на съседната седалка карта, нарисувана върху салфетка, той зави на север, подмина запуснат павилион за танци, издигнат на брега на едно малко езеро навътре от шосето, зави на запад и потегли по щатски път 42. Десет минути по-късно спря пред пощата на Саламандър.