Танго

Уолър Робърт

Танър бе наблюдавал Сузана и бе забелязал неспокойния дух. Беше пътувал надълго и нашироко и бе виждал подобни жени и преди. Африканката от летището в Момбаса с кожа с цвят на мока и царствена походка, която не му предложи повече от кратък поглед; извивката на голото рамо се сливаше с тази на слабата издължена ръка, отрупана със златни гривни. Или пък другата, която просто беше зърнал да излиза от една сграда и да се насочва към друга, пресичайки тесните византийски улички на пазара в Калкута. Помнеше зеленото сари и дългата кафява шия, както и очите , спрели се само за миг върху него. И още една, която бе видял преди повече от трийсет години, арабка с дете на ръце, слизаща от второкласен вагон на гарата в Маракеш. Но тогава още беше момче и не бе наясно какво точно означава да бъдеш мъж.

– Мъжете ще са проблем за теб – беше казал той на Сузана една вечер. – Или по-скоро, намирането на подходящия. –

Танър имаше навика да говори с недомлъвки, сякаш четеше записки от тефтерчето си.

– Какво имаш предвид? – попита го тя.

Той замълча.

– Малко ще са мъжете, които ще са подходящи за теб – обясни след малко. – Повечето от нас си остават момчета възможно най-дълго. Упорито отказваме да приемем отговорностите, които са неделима част от зрелостта, и използваме измамно привлекателните неща, които въображението ни може да роди, като средство за отблъскване на разумните претенции на напълно разцъфналите жени.

В тъмнината – стържещ звук от драсването на клечка кибрит, за да запали друга цигара. Тя се извърна към него. Слушаше и го разбираше. Силуетът му се очертаваше на тъмния фон на Средиземно море. Някои от вълните излъчваха зеленикава фосфорна светлина, докато прииждаха към тях.

Танър продължи:

– Причината е проста: момчешкото ни минало изисква от нас значително по-малко, отколкото една жена. Жената, в която ти се превръщаш или в която вече си се превърнала, има определени очаквания, когато погледът се спре върху даден мъж. Тези очаквания не се покриват, когато отсреща стои момче.

Той се поколеба и остави гласа си да се снижи до шептящ и едва доловим тон:

– Във всичко това са се загнездили болка и тъга. Момчето го чувства, знам го със сигурност, и допускам, че... допускам, че и в жената се надигат същите емоции. Мисля, че един ден може да откриеш, че си самотна.

Сузана бе облечена в светлобежов кафтан, обвиващ нежно тялото . Държеше чаша коняк в отпуснатата в скута си ръка и бавно се поклащаше на люлеещия се стол, загледана във водата. Откъм Азорските острови подухна лек ветрец и разтвори полите на кафтана. Меката памучна материя погали кожата . Танър се приведе над нея и докосна с устни главата , после се оттегли в къщата. Когато го последва след около час, го завари заспал на коженото кресло пред бюрото му, а в пишещата машина се виждаше недовършен ръкопис.

На следващата сутрин бе изчезнал, оставяйки лист хартия на възглавницата до нейната. Беше написал следното:

Навлязох в средната възраст

 доволен,

 споразумял се

 с бързоногата светлина

 и повтарящ на себе си,

 че съм постигнал онова,

 което би могло

 да бъде постигнато.

После... ти...

Отново ти –

след всичките тези години!

Виждал съм те и преди

 в пустини

и влакове,

край крепостни стени,

 край които играят

 огнегълтачи,

танцуваща

като пропаднала монахиня

 по улиците на Претория –

 извивката на гърба ти,

 отмятането на главата ти,

 случайното откриване

 на жълт чорап,

 когато музиката започне.

И изведнъж...

...Отново

се боря

 за часовете.

Но не мога да сторя

 нищо повече

 от това –

да ридая сладостно,

 оплаквайки смъртта

 на сините

есени.

Сега това е всичко,

което мога да направя.

И никой не забелязва

 зимните ми копнения...

...Нито познава скритите ти желания.

 Никой,

освен Учителя по танци

и

аз.

Три седмици по-късно Танър бе мъртъв. Сузана Бентийн продължи напред. Един аржентинец я научи да танцува танго и я любеше с главозамайваща страст на осветения със свещи балкон на двореца си в Буенос Айрес. Беше свалил дрехите , докато танцуваха, и бе продължил да танцува с нея, след като тя бе останала напълно гола, а той – облечен във вечерния си костюм, после я бе облегнал на парапета на балкона, така че дългата коса се бе провесила над улицата отдолу, и я бе обладал, а тя бе крещяла от удоволствие. Имаше много вечери като тази. Той искаше да се ожени за нея, предлагаше пари и място в обществото, но Сузана чувстваше, че това не би я направило щастлива, затова продължи напред.

После се появи застаряващият джаз музикант от Сиатъл. Беше седнала в един бар, наречен "Шорти", и се наслаждаваше на тенор-саксофона му. Откри, че контрастът между неговата черна кожа и прасковения цвят на нейната собствена е част от горещия безмълвен еротизъм, който двамата споделяха. Звукът на саксофона му понякога достигаше дълбоко в нея, сякаш я обладаваше.

Пътищата се превърнаха в нейното бъдеще и тя прекарваше много време по тях. Баща бе разкрил тайната на символите, Танър беше показал света и неговата злонамереност, един азиатец бе подарил част от картата за постигане на спокойствие. И все пак, индианецът, който ги беше последвал, когато се бе преместила в Йеркс Каунти, беше най-близко до нея от всеки друг. В много отношения. Двамата бяха в пълно единомислие... или почти.

Всички мъже, към които бе изпитвала някакви чувства, имаха една обща черта: докато вършеха работата си, каквато и да бе тя в момента, те не спираха да се оглеждат – за някое друго, различно място. Винаги мислеха за това друго място, а връзката им с когото и да било където и да било винаги се пропукваше и започваше да отслабва. Всички те бяха майстори в своята област и всеки един от тях чувстваше, че принадлежи на друга епоха.

През цялото време смъртта на баща не бе престанала да я занимава – не само начинът, по който бе умрял, но и самият факт, че вече го нямаше. И така, последният автобус за Саламандър я доведе отдалеч през априлския дъжд и я стовари пред кафенето на Дани. Нае малка къщичка на юг от силозите на Саламандър и започна дискретно разследване на обстоятелствата, съпътстващи смъртта на баща . Следователят, разследвал случката, се бе произнесъл кратко и ясно: земята под краката на антрополога бе поддала; смъртта му бе случайна.

Уводната статия в "Хай Плейнс Инкуайърър" определяше кончината му като "нещастен случай в резултат на копнежа ни да разберем по-добре самите себе си, изтръгвайки знания от пластовете на нашето минало". Струваше се, че тези реакции бяха едновременно прекалено прибързани и прекалено подредени; капакът на инцидента бе плътно спуснат. Целият пакет бе усърдно овързан и не можеше да се открие нищо, което да говори за друго освен за разсеяността на един учен, концентрирал се повече върху работата си, отколкото върху терена, на който стъпва. Не се връзваше. Баща бе внимателен и опитен специалист, който бе пребродил много хълмове през живота си.

Освен всички тези съмнителни моменти имаше и още едно любопитно нещо: разкопките бяха преустановени веднага след смъртта му. Финансирането на проекта изглеждаше сигурно, а после изведнъж бе секнало. Разкопките при Саламандърския кръстопът бяха потънали в забвение, въпреки че първоначално бяха сметнати за многообещаващи.

Кръстопътят не бе нищо друго освен железопътен възел на двайсет километра северозападно от Саламандър, край Хълма на вълка, където се засичаха влаковете от Чикаго и Милуоки. Въздушни снимки бяха разкрили наличието на няколко любопитни хълмовидни структури, а огледът на място бе показал, че растителността по тях бе необичайно буйна, което бе характерен признак за наличието на древни гробища и бунища. Интересът към обекта се бе засилил, след като работниците, извършващи изкопни работи покрай релсите, откриха доста останки от керамични изделия. В допълнение бяха направени няколко пробни копки, които също показваха, че вероятността да се открият ценни археологическц находки на мястото бе голяма.